Три са основните теми, в които, при цялото му многообразие, може да се вмести съдържанието на книгата "Приписки към Времето" от несебърския автор Максим Момчилов - съдбата на вестника "Слънчев бряг прес" и визията на автора за журналистиката; вестникът, общината и местната политика; Несебър и несебърчани с техния поминък-туризма и  тяхната културна идентичност,отразени във вестника. Организираща, рамкираща и най-преживяна личностно е първата тема-биографията на вестника "Слънчев бряг прес", като неразделна част от летописа на българската преса през последните две десетилетия.

Селекцията и подредбата на публикациите е такава, че

късовете действителност са представени не сами за себе си,

а с мисъл за националния  контекст, не толкова информативно, колкото оценъчно и с позиция - като перипетии и маркери на будителството и на една история, историята на българския преход. В книги от подобен род авторството в подбора и подреждането  на материалите е поне толкова важно,колкото авторството в писането. По разбираеми причини-община Несебър е фокус на интензивно проявени обществени процеси, случилото се в нея е презентативно, типологически забележимо. Книгата има двойно качество-на самостойно по значението си четиво,и като източник  за бъдещи изследователи и историци. С присъщата си интелектуална ирония Момчилов пише: "(Възможно е) описанието на действителността в несебърския парламент (да се разглежда някога) като приложение на енциклопедията на афоризмите”(с.345). Повтарящите се тук и там в книгата заглавия и фрази, определения и заключения,са най-забележимият израз на авторовото философско-публицистично мислене и подход,съсредоточени около значими журналистически теми. Именно наличието на авторски идеи-лайтмотиви

придава на тази твърде оригинална книга свързаност

не толкова хроникална,колкото в дълбокия мисловен план. Един такъв постоянен въпрос, голям и многоаспектен, е въпросът за журналистическата истина. За същността на журналистическата истина теорията се произнася във връзка  с полемиката за журналистическата обективност и за социалния факт. Напоследък терминът обективност се избягва или се употребява несамостойно, включен в синонимна верига заедно качества от морален характер като честност, правдивост, вярност към изобразяваното или в близки оценъчни ракурси вместо: неутралност, безпристрастност, пропорционалност, балансираност, умереност и пр. Все повече преобладава становището, че обективността е изпразнен от съдържание етикет. Що се отнася до дефинирането на социалния факт, няма вече съмнение, че фактът е конструкт, че самото словесно обозначаване класифицира нещата. Авторът на книгата

споделя едно релативно понятие за истината,

според което истината се договаря в диалог и към дадени обстоятелства; тя е постигнатият консенсус между заключенията на признати експерти по въпроса.

В какви аспекти публицистът Максим Момчилов разсъждава за истината в социума? В полемичната бележка „Няма една  истина за всички” се подчертава, че в сферата на човешките интереси,на обществения и частния живот, който медиите правят публичен, няма общовалидни истини. Колкото в едно общество различието е в                                                                                                                                                                                                                        повече,което означава, че то, обществото, е по-развито и хората в него са по-свободни,толкова повече ще са субективните истини и толкова по-голяма ще е ролята на медиите като инструмент на диференциацията, но и на интегритета в обществото. Желанието да схванем и да се съобразим с истината на другия е най-важният императив на бъдещето. Вестникът е този, който не се задоволява

с делението на истината на "царска" и "пъдарска",

който търси да улови и да отрази многообразието от гледни точки, но и да ги сближи и да осъществи "несигурния и рисков баланс между управляващи и управлявани" (с.383).

Журналистиката има професионален дълг към истината, методология и дисциплина за нейното установяване. Като цяло тя е специфично оборудван апарат със свои селективни, рамкиращи и подреждащи похвати за нейното публично търсене и не толкова инстанция на крайната и най-дълбоката истина, доколкото последна истина няма. Нещо повече: "В крайна сметка последната ерес би могла да се окаже утрешна мъдрост"(с.345). Ценно е не само признанието за обратимостта във времето и за парадоксалността на истината, но и разбирането, че журналистиката не простира своите претенции да се произнася  сама за истината, медиите по-скоро играят ролята си, проправяйки пътя към нея, добивайки фактите и осигурявайки достъпа до тях, правейки своите интерпретации,насърчаващи читателя да участва в търсенето й.

Журналистите имат правото да не бъдат безпристрастни,да изказват и отстояват своя истина с убеденост и вяра, но

трябва да помнят ангажимента си към фактите,

да допринасят за формирането на едно рационално и трезво публично пространство, в което се спазват  правилата на дебата, зачитат се равнопоставеността и културата на аргумента. Свалянето на градуса на политическите афектации, замяната на еуфоричната убеденост с размисъл, знание и доказателство се отразява положително на демокрацията, медийното посредничество и управлението на обществените дела. Няма гаранции, че искреният, воденият от сърцето и ума си журналист няма да сбърка. Труженикът на истината има право на човешка грешка, но не и на небрежност към факта и съзнателна фалшификация, право на развитие и промяна, но не и на безпринципно нагаждане и конформистка безгръбначност.

Пръснатите тук и там разсъждения на философа и публициста Момчилов за природата на журналистическата истина са подстъп към задълбоченото й осветляване. Въпросът за истината е методологически свързан с теориите за отразяването и за моделирането на действителността, с концепцията за действителността като медийна конструкция. Теоретически този възлов за журналистиката и за всяка друга форма на усвояване на действителността въпрос е свързан с гносеологията, с логическото познание, изобразяването и духовната дейност, които по Аристотел отразяват действителността такава, каквато е, такава,

каквато общественото мнение смята,

че е, и такава, каквато ни се иска да бъде. В обществено-практически план въпросът опира до активността на журналистиката, до инструментализирането на медиите с оглед доброто управление на обществото и човешкото поведение.

В начина на мислене и говорене авторът, удостоен през 2006 със Златния знак и сертификата на Академията за лидери с принос за развитието на страната към Европейския форум на експертите, даващ му официален статут на експерт с висок престиж и обществено признание в областта на медиите и  развитието на  българската култура, проявява достатъчно характер, последователност и конструктивност. Има ясното съзнание, че

носи отговорност за думите си,

остри и шлифовани, а в някои случаи /може би/ неприятно иронични. Че почти всички основни въпроси, по които се произнася и от които зависят статусът, рейтингът и успехът на медията са без лесни, еднозначни и окончателни отговори. На философа и практика е присъщо разбиране за противоречивата природа на основните категории, в които се мислят и управляват обществото,медията и журналистическото поведение. Наистина няма общовалидни и всеприложими  рецепти за редакционна независимост, за издръжка на изданието, за спечелване на публиката, за контрол върху властта, за въздействие на медията, няма абстрактни модели и точни мерки, пасващи идеално на конкретна медия и конкретна комуникационна ситуация. Все пак научно моделиране и точни измервания са необходими, но  с мисъл за ограниченията, за степен на адекватност,обусловени от зрителния ъгъл и методологията. Кризата на общовалидността е метафизичен проблем, производен от постмодерната ситуация, и специален проблем на науките за комуникациите. Но авторската реакция на този проблем е неочаквано стойностна-стремеж към яснота и прецизност-колкото по-алтернативна и дифузна е теорията, толкова по-предпочетени са точността на съдържанията и лаконизмът на изказите. Духът на философския релативизъм,

осигуряващ широта и спокойствие на погледа,

сякаш е подконтролен на манталитета на публициста, винаги стремящ се да стои здраво в  реалностите и да анализира  проблемите в дълбочина.

Вестникът "Слънчев бряг прес" - съществува в заможна община,в условията  силен местен пазар и развиващи се културни процеси. Но фактът, че поддържа висок рейтинг, че е предпочетен от читателя,се дължи преди всичко на ръководството и  работата на неговия главен редактор, който следва принципна линия на поведение повече от  две десетилетия. Когато разсъждаваме върху въпроса дали несебърският вестник може да бъде модел на просперираща регионална медия, следва да отчитаме субективния фактор. Вярно е, че общини с показатели на икономическо

благосъстояние като Несебър  се броят на пръсти, и тази община в някакъв смисъл е образ на желаното бъдеще. Но още повече е  вярно, че

икономическата детерминация не бива да се абсолютизира,

че елементи от опита на екипа притежават перспективата да бъдат интересни и полезни за онази част от гилдията, която работи в толкова неосигурената сфера на местната преса, но и в по-широки кръгове.

Най-тънката струна на вестника опира до функцията му да създава и под държа общност и чувство за общност. Емоционални и поетични са публикациите, посветени на уникалността на Несебър, на неизразимата, будеща възхищението на пишещия, природа на несебърчанина. Авторът  идеализира духовността на местния човек, който иначе в ежедневието си е доста делови и прагматичен, акцентира изконната му връзка с морето, открива в местното битие прастари митологизирани черти, предвечна красота и хармония на движението. Всъщност, заможност и самочувствие са вградени в манталитета на несебърчанина. Принадлежността към несебърската общност се преживява, ако не като нещо изключително, все пак с известна доза  задоволство. Вестникът насърчава това социално-интимно чувство, неговата градивност, доколкото то преминава в гражданска ангажираност. С този подход на емпатията  вестникът достига до всеки,

улеснява  мисията си да формира гражданска култура,

да оправдава статута си на "своеобразен орган на самоуправляващата се общност, а не на общинския съвет или кмета". В портрета на несебърчанина, който неусетно се наслагва от втория план на публикациите, има специфична културна подплата. Мозайката от култури, върху която се надгражда съвременния космополитен дух на несебърчанина, му дава предимството да се чувства като риба във вода в мултикул туралната туристическа среда.

Стъпвайки върху професионалния регламент за плурализма, вестникът осъществява обществен контрол над политиката,при това критикува персонално, с конкретни факти и аргументи. Опитва се да предложи свързан, цялостен и кохерентен "свят на вестника" срещу "хаоса в управлението", да защити антитезата "властта разбърква" - "вестникът подрежда". Като интерпретира събитията и процесите в общината,

вестникът поставя теми на деня,

някои от които впоследствие изгражда, прави ги авторски, свои. Една такава тема, присъстваща в серия от публикации, е за културата на (не)съгласието. Тезата на Момчилов не е абстрактна, а е плод на наблюдения върху работата на местния парламент. Обратно на литературно-народоведската констатация, че по природа българинът не е разположен към единение и консенсус, авторът показва механизма на вземане на решения в общинския съвет като измама, спекула с консенсуса. Наистина всички решения са публикувани в сайта на общината. Но какво от това? Невидимата за обществеността част от подготовката на решенията е разпределението и спазаряването на изгодите между общинските съветници. Дежурните "тематични" мнозинства се правят на тъмно и се реализират в опасно безмълвие. Няма демонстрация на политическа идентичност, липсват публичност и дебатиране на алтернативи, частният интерес се разпорежда безконтролно с общински блага. Оценката на автора е категорична: "Общинският съвет няма политически образ. Доминират личните интереси, които дори не се маскират като обществени или партийни" (с.398). Наистина Несебър е точното място в България, където тенденцията за обсебване на местната власт от хора на бизнеса или подставени от него лица се видя като през увеличително стъкло. Ето защо анализите и оценките на автора за изборните резултати и създадената от тях мандатна конюнктура

са валидни в националния контекст

-повече местни и "независими" играчи, зад които се маскират крупни интереси, по-малко "парашутисти" на големите партии, намалено влияние на партийните централи, по-широк и по-манипулируем спектър на представителство в органите на общината, подвижни и безпринципни местни лобирания.

Това, че Момчилов прави от вестника своеобразен мегафон на критиката, е следствие на саморазбирането му за ролята на журналиста, както и на професионална подготовка и можене. Не трябва да се подминава и факта, че този автор изявява критическо-аналитическия си афинитет по време, когато подобна журналистика става все по-дефицитна в национален мащаб. Друга характерна черта на авторския подход е саморефлексията, непрекъснатото вглеждане в направеното, в извървяния път със съзнанието за приемственост, за трайни ценности и постижения, както и с усещането за движение, за нови предизвикателства, за съпричастност към промените и неблагополучията  в общината. За годините на своето съществуване несебърският вестник се вкоренява в местния социален пейзаж,става нещо повече от тези, които го списват-

една институция с традиция,

с присъствие на регистратор и медиатор,но и на наблюдател и интерпретатор на процесите в несебърския регион Непрекъснатото връщане към миналото по повод рождената дата на вестника съвсем не е самолюбуване,а търсене на опори, коригиране  на фокуса, препотвърждаване на формулата на съществуването.

Ако отношенията медия - власт преживяват след тоталитаризма пореден етап на развитие, същински нова за нашите условия е релацията медия-бизнес. Във възгледите и коментарите на автора се наблюдава известна еволюция,която отразява  влиянието на собствения опит,и натрупаните в теорията и практиката разбирания за ролята на пазара, за съотношенията между икономическите интереси и социалните ангажименти. В началото на демократичния преход у нас доминираше схващането,че пазарът е единственият фундаметален регулатор на човешките отношения, а законите на демокрацията едва ли не се отъждествяваха със законите на пазара.Такава беше естествената реакция на едно продължително пренебрегване на пазара,което моделира ценностната система и  възпитанието на няколко поколения. В тази посока е интересна полемично звучащата бележка "Законът на информацията срещу логиката на пазара", в която четем: "Днес все повече се налага философията, че

информацията е стока като

всяка друга. Само законите на пазара трябва да служат за регулатор,защото законът на парите се изправя срещу логиката на информацията" (с.80). Напълно в духа на времето и търговските нрави вестникът търси адаптацията си към пазара-имайки съзнанието,че му предстои труден процес на научаване как в новата комерсиална среда да прокарва и отстоява идеалното гражданско начало.

Интересно е, че самият вестник просвещава читателите, като разсъждава гласно за новите обществени отношения, за диалектиката на частния и личния интерес, която трябва да се усвои от хората. По всичко личи, че  са положени усилия да се изградят легални принципни отношения с корпорациите-спонсори и поръчителите на реклама, така че вестникът да бъде „адекватният посредник” между бизнеса и гражданите, а създателите му да могат да заявят: "..."Слънчев бряг" на този етап не е и не може да бъде чисто пазарен вестник. По функции той си остава общински, социален вестник.” (с.197). Икономическият и  журналистическият (общественият) интерес,

икономическата и информационната логика имат

общи точки, могат да бъдат съвместявани. Що се отнася до журналистическата информация, тя е, и не е, стока като всяка друга. Както  е известно,тя редовно се предлага на цена по-ниска от себестойността, но в крайна сметка издръжката й се включва в цената на рекламирания-продадения продукт. Това е така защото, както

авторът основателно отбелязва, трудът на редакцията произвежда рекламно пространство с различна стойност: "Вестникът предлага едно принадено,спечелено на информационно ниво доверие" (с.387). За тази скрита добавена стойност и за ролята на вестника във формирането на публика от клиенти пише още  Уолтър Липман. В случаи като този, когато се навлиза в теорията на журналистиката,възниква въпросът дали вестникът има читатели, които желаят да разсъждават по специални теми. От една страна вестникът вярва, че

има насреща си интелигентни читатели,

а от друга премерва риска-материалите са кратки и сбити,изреченията са ясни и разбираеми. Не трябва да се забравя, че местният вестник стига до разнородна публика. Напоследък в научните среди се заговори за теорията за взаимосвързаното или синхронното общество, според която всяка публика е съвкупност от ангажирана, заинтересована и незаинтерсована аудитория. Вестникът,дори на всяка страница, трябва да предлага достатъчно разнообразие от текстове, така че всеки един от публиката (и най-мислещият) да поиска да прочете поне един от тях. Това на практика означава, че се изпълнява многократно заявената в книгата на Момчилов максима, че вестникът е "на всеки и за всеки". Изпълнява се и друга старомодна, но вярна максима, че вестникът трябва да стои пред читателя и да го тегли напред. Има и нещо друго-у Максим Момчилов-разбирането на философа за сложността на съдържанието се

среща с инстинкта на журналиста

за достъпната и изразителната форма. Не е случайно, че най-чувствителната тема,която минава през цялата книга, е темата за журналистическото достойнство, разбирана най-широко: като независимост от общинските власти и партийните фракции,от бизнеса и поръчителите на реклама, от натиска на обществения климат и от автоцензурата,от стереотипите в собствените глави на журналиститие и бариерите в перцепцията на публиката. По начало суверенността на публицистическия текст е силно заплашена от намеси и зависимости-по-силно в сравнение с други "дълго отлежаващи" типове текст. Обяснимо е, като се има предвид неговата вплетеност в протичащи на живо процеси,  неговата активност по отношение на властта и парите, а може би и спецификата на неговото продуциране и потребление. Тежък, но разпространен случай на зависимост е срастването на редакцията  на медията с общината и институциите,преплитането на четвъртата власт в корпоративни интереси. Поради непрозрачност на собствеността в медийния секотр в българското общество изначално витае мнението за тайни унии между изпълнителна власт, бизнес и медии. Няма причини

този синдром да не се отнася

и за местните медии. Вестник "Слънчев бряг прес" декларира, че е управляван със съзнание за недопустимост за срастване или подмяна на функциите с тези, които го финансират, че неговите контакти с управляващите и бизнеса са прозрачни. Главният редактор дава да се разбере, че умее да спазва необходимата дистанция и да формира  респект, когато и доколкото е необходимо,че ратува за едно подредено публично пространство, в което всички играчи са в своето поле и механизмите за взаимно сцепление на властите работят изрядно.

Както вече стана ясно,позицията на вестника е, че финансирането отвън "не може и не трябва да ограничава информационната политика на редакцията" (с.55). Но ако, както твърди авторът, е вечен конфликтът между власт и свобода на печата, тогава по

законите на конфликтологията

е неизбежно решенията понякога да се постигат "на основата на компромиси между общински съветници и редакцията". Както сочи опитът на редакцията, възможности за компромиси в рамките на отстоявани и споделени принципи има, но е необходим диалог между страните, желание за взаимно разбиране,както и за взаимно разграничаване. Вероятно е такова едно схващане за политическо и за всяко цивилизовано поведение като конкретно единство на принципност и компромисност да стои в основата на съгласието, реформирането и напредъка.

Работещите в редакцията вярват, че самите управляващи, както и хората, които държат парите, си дават ясна сметка за статута на медиите в обществото, макар трудно да преглъщат тяхната роля на "куче-пазач", нежеланието им да вървят след победителите. В статията "По отношението към медиите ще ви познаят", перифразирайки известен библейски текст, Момчилов пише: "...независимостта на медиите е не само право на самите медии, но

и задължение на управляващите."

(с.318). За независимостта си вестникът се бори, а не говори абстрактно и в абсолютен смисъл-в духа на Донкихотовото въжделение. Когато властта отказва да я признае, това става сигнал за настъпление и борба, в която Момчилов проявява блестящо бойните си качества на публицист, сразяващия си темперамент, умението си да рисува гротескно...Но с надежда, че обществените нрави у нас все някога ще се цивилизоват толкова, че ще се намери "златното сечение" между интересите на

пресата и интересите на управляващите. Във всеки случай формулата "опозиционност на всяка цена"  не е редакционна линия на вестника, не защото той е поблазнен от "културата на съгласието", а защото държи на правото си да отразява реално многообразието на случващото се. Вестникът разчита на читателя да бъде разбран,но е взискателен към аудиторията си. Когато "говори" за себе си и споделя своята идентичност, той не просто приобщава-публиката е неотменна част от самоличността му. От друга страна самоопределянето чрез публиката не означава, че пренебрегва равнището си в угода на читателя. Служенето на публиката и самоуважението, придържането към редакционните ценности, вървят ръка за ръка. Насочен към хетерогенен адресат, вестникът редовно предлага четиво, което

изисква интелектуална реакция.

Не се притеснява да обсъжда пред читателите и с читателите своите проблеми. Дали някъде не е прекрачена критичната граница? Очевидно редакцията е на мнение, че проблемите на публицистиката в гражданското общество не са елитарни, нито вътрешни проблеми на гилдията. Наистина постоянното себевглеждане би било проява на нарцисизъм, ако не ставаше публично и с чувство за реализъм. В публикации, посветени на годишнини на вестника,е очертан неговия образ и характер, обявени са ангажименти и задължения към демокрацията и управлението, обществен адрес: "вестник за всеки и за всичко", "надеждна, открита и популярна гражданска трибуна", "един от символите на града", "катализатор на промените" и  др.п. Освен че се дефинира,една мисия се и провежда. Немалко са кратките, но съдържателни статии, които обясняват на публиката платформата и професионалния кодекс на работещите във вестника. Разказът за историята на вестника, за перипетиите на неговото оцеляване и растеж също не е излишно героизиран, а по-скоро сериозно-забавен, на места горчиво самоироничен, но и  оптимистичен. Ала физиономията на един вестник се прави не само с информация, идеология и етика, но и с постоянството на своите внушения, с темперамента и ерудицията на основните си автори, с чувството за хумор,с жанровите,стиловите и оформителските решения. Използването на образност и метафоричност е един от начините вестникарският текст да стане по-атрактивен и по-разбираем като

се запази многообразието и  многозначието на отразяването

и се насърчи мисленето на читателя. Момчилов плува в свои води в морето на  жанровите очертания  на памфлета, антрефилето, притчата, хумористичната скица, малкия очерк. Показва остроумно въображение ("Въстание готвят в Свети Влас"), показва изобретателност ("След опита за убийство"); стига до ярки художествени внушения /"Огледалце, кажи ми"/, една превъзходна гротеска за превратното разбиране на пресата; разказва своя притча за новите медии и за екологията на медийната среда. Момчилов е еднакво убедителен и на другия полюс на журналистическото писане, в т. нар. "прецизна журналистика", характерното за която е, че пишещият е социолог-аналитик,боравещ с точни методи и измерими ефекти.  На  границата между научно и художествено писане авторът преразказва или набелязва теоретически сюжети-за селективното поведение, за консистентната перцепция, за когнитивния дисбаланс, за границите на човешкото възприятие, зо ролята на символите и стереотипите в журналистиката...Момчилов дава да се разбере, че за него НВЧ (Негово Величество Читателят) е почти пълният суверен на прочита и все пак не се отказва от риска да моделира, да променя читателските стереотипи. За правото на журналиста да подбира и да пропуска, да рамкира (framing) в митологемни сюжети и герои е статията "Никой не притежава силата" (с. 408). Широтата на схващането за функциите на пресата се проявява в жанровото многообразие и в богатството на художествените средства. За автора изборът на жанра е

начин на поставяне на темата и ключ

за търсено въздействие. В стилистиката  силно впечатление прави краткостта и емкостта на изразяването, което създава два ефекта-на смислова уплътненост и на комизъм. Проява на журналистическо майсторство е специфичното лексикално заиграване, словоотворческата изобретателност. Основен прийом е контаминирането ,образуването на остроумни авторски неологизми: опашкоред, експерти-дупковеди, гафовизация, демократуни и политиквеници, мажоретаризация, далаверизиране, банализ, вбетонясване, абсурдално, шулевизация, атакиране, надоганчено, погербване и пр. В много публикации  авторът е показал умение да намери образа, метафората; често използва принципа "една тема-една метафора": обикновено заявена в заглавие и след това експонирана в качество на смислова и композиционна доминанта, което оживява текста и му придава цялост. Несъмнено най-добрите постижения на Момчилов са в късия жанр, организиран около една афористична мисъл,

заредена с  ударна сила

и яркост на внушението. С мярка се преизказват и перифразират повече или по-малко известни метафори, които придобиват ново звучене. Например, "вестникът като правене на обувки" или сравнението за отношението на пресата към властта – "като кучето към телеграфния стълб". Понякога самата вестникарска метафора не е оригинална, но тя е характерна и оригинална в развитието си, както е в случая с уподобяването на вестника на рибарска мрежа, която се опитва да улови в текстове събития, случки, факти, а понякога и фикции.

С всички свои достойнства и недостатъци книгата на Максим Момчилов "Приписки към Времето", илюстрирана с "уловените мигове" във фотографиите на Любен Манолов, е нещо повече от ценен източник за състоянието на формата и съдържанието на регионалната преса у нас. Тази книга със своя необичаен формат и богатство от текстове предлага разнообразие на гледни точки и  идеи, както и

полезен опит в  решаването  на проблеми съществуващи в  журналистическата гилдия.

д-р Тодор ГЕОРГИЕВ - доцент в Центъра за хуманитарни науки на Бургаския свободен университет

Рецензия за "Приписки към  Времето" от Максим  Момчилов, изд. "Марам" - Несебър, "Логос  принт" - Бургас

• Добавяне на нов Търсене
• Коментари

• |2009-12-01 19:30:16 Никола - Отзив
  Обичам да чета критика за публицистика.Но рецензии с такъв обем и съдържание досега не съм срещал.Явно в случая се е получила някаква особена симбиоза между обекта на отразяване и рецензента.
  Отговор

• |2009-12-01 19:33:41 Никола - Отзив
  В университета ни карат да четем рецензии и това ми стана хоби.Но на такава рецензия по обем и съдържание досега не бях попадал.Явно в случая се е получила някаква особена симбиоза
  между обекта на отразяване и рецензента.
  Отговор

• |2009-12-01 19:35:24 Никола - Отзив
  Многа яка рецензия
  Отговор

Коментирай

Информация за вас:

Име:

E-mail:

Коментар:

Заглавие:

Съобщение:

Код за сигурност

Поле за въвеждане на анти-спам код от снимката

Powered by !JoomlaComment 4.0 beta1

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."