Любовта е двигателят на живота, убедена е Елка Стоянова. Според нея това е темата, която вълнува всички хора. Нея със сигурност. Любовта "крещи" от стиховете й, от начина

по който се усмихва, от начина по който говори и общува. Елка диша с любовта! Сигурно затова не й е трудно, когато сяда и написва текста за конкурса "Любовни упражнения". И понеже любовта извира от всяка дума, пълзи между редовете, крещи от препинателните знаци тя грабва членовете на журито и то е единодушно - това е текстът победител. А текстът е автобиографичен и в него Елка с лекота разказва за едно свое влюбване, такова, каквото всяка жена е изпитвала или се надява да й се случи поне веднъж без значение от мястото, от времето, от възрастта. Сигурно, защото авторката с лекота реди думите, дъхът ти спира, където спира нейният, погледът ти жадува, където жадува и тя. Разказът се чете на един дъх. Дъх, който Елка няма да забрави, защото носи аромата на едно влюбване.

...

Запознах се с Жозе в този ресторант, в момента, в който привършвах последната глътка кафе. Никъде на летището не се пуши, а последната си цигара бях изгасила, наполовина изпушена, на стоянката на такситата пред Терминал 2 в София. Ноздрите ми тръпнеха в жаден опит да доловят отнякъде поне мирис на тютюн, а в ръцете си въртях тънката цигара и преглъщах нещастно в копнежа си по първото дръпване. Тъкмо се чудех дали  си заслужава да излизам навън, в 40-градусовата жега, заради няколко дръпвания,  когато той се стовари на съседното кресло. Направи го с маниера на човек, който просто е станал за малко от същото това място, за да отиде да си купи вестник, а докато сядаше ми се усмихна широко и с увереността на мъж, който знае, че жените го харесват, ми каза “Ciao”.  Моето «чао» беше несигурно – светът е пълен с нахални или луди мъже, после се сетих, че това е същият висок, много висок и смугъл афиционадос, с когото заедно блеехме в разписанието „Заминаващи” на летището. А е всеизвестен факт, че няколко минути взиране в един екран, без дистанционно наоколо, заради което да се скарат,  сближават хората. Затова приех,  че с него сме нещо като познати, на фона на стотиците непознати, сновящи наоколо.  Престраших се да му върна усмивката и го оставих да си пие еспресото на моята маса.  Жозе се оказа изключително бъбрив, гръмогласен, смееше се от сърце, ядеше от сърце (изобщо не страдаше от моите скрупули и Антонио му донесе табла с поне пет различни десерта от захарния бар), ръкомахаше от сърце и изобщо, имаше вид на човек, който живее от сърце. Докато изяждаше несметните количества шоколадово тесто, сметана и плодове,  не спираше да говори. Почти на един дъх си разказа всичко - че е португалец, столичанин, че има две сестри и един брат, че се занимава с някаква медицинска техника,  че родителите и едната му сестра  живеят в Италия, че обича кучетата и децата (имал две племенници, прекрасни, ангелчета, на майка си приличали), че навремето спортувал, волейбол, но след травма се отказал от спорта, сега само за удоволствие, че харесва модерното изкуство и една от мечтите му е да посети Музея на модерното изкуство в Ню Йорк,  и че е влюбен в мен. И  да, знаел, че след час всеки от нас ще се качи на самолета си и повече няма да се видим, никога, но това е без значение, защото той е влюбен сега, а не никога.  И това означавало, че му дължа следващият час. Не, никакви мръсни намеци. Просто един час на тази маса, в разговори и погледи. Ако поискаме да правим любов, ще я правим с погледи.  Дори не и с думи.  После млъкна, хвана  тънката дръжка на чашката с два пръста и глътна кафето на екс.

Стоях като паметник на себе си в креслото, замаяна от потока от думи и стресната от това, което ми каза. Но думите му бяха такова ласкателство, а той изглеждаше толкова мъжкар,  че егото ми въодушевено прие идеята и  само миг след това разговора продължи, сякаш  сме  двойка, тръгнала на почивка, която чака самолета си.

В рамките на следващия половиния час до полета му,  Жозе говореше и ръкомахаше. Колекционирал пури, имал над петстотин, държал ги в огромен хюмидор. После бръкна в джоба на сакото си и заразмахва възторжено под носа ми нещо с размер на бейзболна бухалка. Беше придърпал стола си до мен, толкова близо, че усещах как кожата му тлее, или може би моята беше, не знам,  и сластно приведен над тила ми, на разваления си английски с португалски акцент ми говореше за аромат, плътност, маслен вкус и упойваща наслада. Изобщо не го чувах какво ми говори, зяпах го полузейнала и с потъмнял от копнеж поглед, а от прекрасният ми кръчмарски английски нищо не бе останало. Не ми бе и нужно - през цялото време докато той говореше, а около нас се носеха като фон обичайните летищни шумове, от моите уста се отронваше само  мъдрото "Аха", проницателното "О!" и като проява на високият ми интелект загадъчното "Мхм.."… Гледах го, исках го, молех се да си изтървем полетите и да се наложи да останем тук, бях влюбена, бях готова да се отдам и да му родя осем деца. Не се притеснявах, че вероятно всичко това е изписано на лицето ми, не се срамувах от втвърдените зърна на гърдите си под тънката риза. Това беше часът, в който му принадлежах.

(Публикуваме част от текста, с който Елка Стоянова спечели конкурса "Любовни упражнения". Целият текст ще бъде включен във втория том на сборника, който излиза със запазената марка на издателската къща на Ваня Щерева "Мавзолея").

• Добавяне на нов Търсене
• Коментари

Коментирай

Информация за вас:

Име:

E-mail:

Коментар:

Заглавие:

Съобщение:

Код за сигурност

Поле за въвеждане на анти-спам код от снимката

Powered by !JoomlaComment 4.0 beta1

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."