Председателят на мото клуб "Лъвски сърца" в Приморско - Бойко Бойчев спечели поредната си литературна награда тази година - първа награда за проза в конкурса "По стъпките на лятото". Наградата е издаване на книга.

Конкурсът се организира от социалната мрежа facebook и фондация "Буквите".

Ето награденият разказ:

Сиромашко лято

Динко се събуди разтърсен от необичайна тревожност и облян в пот. В гърдите си чувстваше заседнала тежка буца, задъхваше се, а и някакво лошо предчувствие го облада като ненаситна любовница. Изправи се на лакти и погледна навън през прозорчето над леглото си - голямо, колкото амбразура за картечница. През замърсеното и пропукано парче стъкло се виждаше късче навъсено и мрачно небе.

- Ама, че брада? - промърмори недоволен той и се протегна по мъжки, докато костите му изпукат.

Никога не псуваше и не изпускаше нервите си. Тази фраза емблематична за него бе взаимствал от някакъв филм за пирати и разбойници в детството си и останала в неговия речник като единствен израз на недоволство. В бараката миришеше на пот и на изсушена риба, на мрежа и такъми, ала отдавна сетивата на коравия мъжага бяха привикнали с тези екстри и не се впечатляваше. Сам пропит от миризмата навярно, та затова. Отхвърли одеялото и провеси босите си крака от нара. Бай Васил още спеше на другия нар, а единият пожълтял от тютюна мустак, украсяващ помпозно огромен и месест нос, се повдигаше смешно, колчем изпуснеше въздух от ноздрите си. Динко си обу набързо коравите, груби сандали и отвори вратата на бараката. Навън го посрещна хладното юлско утро. Няколко ранобудни  рибари вече шетаха, станали по тъмно и стягаха такъмите на лодките. Две от тях пърпореха шумно  в далечината,  поели навреме към слуката.

- Ей, като тая година друга не помня. –  чу зад гърба си дрезгавия глас на бай Васил. През полуотворената врата виждаше как старецът намества посинелите си с огромни изпъкнали вени крака в гумените галоши, които носеше неизменно. Кашляше лошо, все едно риба - дракон бе забила гръбните си перки в гърлото му. – Риба няма, времето пустото да опустее и то против нас. Пфу, дявол да го вземе, де късмет за сиромаси хора? Динкооо, ще донесеш ли вода сине да се избръсна, че приличам на плашило! Като сме гавроши, поне да не сме като каторжници! Я виж туристите се снимат с нас като с маймуните от зоопарка! Айде, дядовото, да си раздвижиш хем кокалите, че обед стана, ей го на времето лети, не чака!

Динко се усмихна на себе си, взе празната пластмасова туба и пое нагоре по пътеката към чешмата. Мина покрай няколко стари бараки, като тяхната, зави зад изоставена и прогнила стара гемия и се заизкачва по стръмните стълби издълбани направо в скалата. Болеше го кръстът от няколко дни, ама време за болежки нямаше. И пак тази болка в гърдите, вкопа се мръсницата и дълбае безмилостно. Спря се по средата на каменните стълби. Пое въздух на пресекулки, но не го облекчи. И тилът го стягаше като в менгеме. Опита се да прогони мрачните си мисли. След обед щеше да се прибере в къщи най-после и да занесе пари на Мария и децата. Прибираше се на всеки три дни и това го измъчваше неимоверно. Тежеше тази принудителна раздяла, най-вече заради бебето. Продължи неуверено, поглеждайки нагоре към края на стълбите. Здрав беше, какви са тия глупости пък сега? Напрежението в тила стана нетърпимо, но Динко стигна до чешмата и подложи тила си на ледената струя на водата. Не го облекчи. Въздъхна и напълни тубата. Обратният път се оказа по- лесен. Днес въпреки лошото време се очакваше добър улов. Надяваха се на това. Последната седмица се оказа направо трагична. Не можеха да си покрият разхода за горивото. А и времето, отвратително. Валеше, та не спираше.

Вече двайсетина минути старата лодка пърпореше срещу вълните. Тежки облаци доплуваха от хоризонта раждащ пурпурното зарево на изгрева. Обагрени в оранжево - черно, надвесени и заплашителни, те смаляваха зенита и грабеха алчно от небесната синева. Гларусите изчезнаха и настъпи кратка тишина. Бай Васил разроши недоволно настръхналите си мустаци, отгледани от люлката, както обичаше да казва той и се загледа загрижен в изчезващите към брега птици. Динко пък, обичаше вятъра и неговите груби напористи закачки. Отпусна се и се остави да го обвихря, отнемайки от тежестта на налегналите го мисли. Притвори очи. Имаше достатъчно време докато пристигнат. Монотонният ритъм на двигателя го унесе.

* * *

Предната вечер мина в изнурително дежурство. Линейките идваха една след друга с някаква натрапчива упоритост и от тях сваляха един от друг по тежки случаи. Утрото пристигна с облекчение. В тишината на лекарската стая Динко (д-р Дражев) се отпусна за няколко минути на канапето, но в някакъв полусън от страх да не се успи, защото бай Васил го чакаше в рибарското селище и разчиташе на него. Стресна се, беше сряда... довечера трябваше да работи в клуба. Телефонът звънна. С усилие на волята го достигна и погледна дисплея... Мария е!

- Хей, докторе... как мина смяната? – прозвуча гласът и бодро с нотки на непринудена веселост. –  Май някой си проспива дежурството?

Динко се натъжи, нямаше как да и обясни за лудата вечер в спешно. А и нямаше смисъл, защо да я натоварва? Нямаше начин да проумее напрежението, страховете, умората, болката... съмненията?

- Както винаги, скъпа! Нормално и без усложнения. – чу невярващ собствения си глас докторът. – Как е бебока, домъчня ми за нея, иска ми се да я нацелувам.

- Бебока спи, но с майка имам проблеми, пак се загуби и полицията я доведе. Счупила е бравата на външната врата. Господи, само ако знаех колко е тежък този Алцхаймер? Не знам как не съм чула, но съм заспала като труп и... Освен това, Никол не може да си намери работа и е в едно настроение… Трябва да си поговорите като се прибереш. Няма самочувствие.

- И как да го има, с парите с които живеем?

- Вчера се обаждаха от банката, за вноските. Не знаех какво да кажа, а и пристигна неприятно писмо за кредита. Ще влезем в процедура за изискване за погасяване на кредита. И тока трябва да плащаме, събраха се два месеца, ще го спрат.

- Знам, не се безпокой! Обещаха заплати до десетина дни, пък и с бай Васил се надяваме някой лев да направим, а с твоите майчински какво стана?

- Ами, в общината са допуснали някаква грешка при изчисляването и са върнати документите от НОИ, говорих с тях по телефона, но казаха, че общината трябва да си оправи грешките. Няколко пъти са им правили актове за нарушенията, но полза нямало, а и за раждането на бебето парите, които се полагат май скоро няма да вземем. Гласували са, да се изплащат в срок от седем години. Я камилата, я камиларя до тогава. Не ги е грижа как и колко струва да се отгледа едно дете, а ми говорят да правим деца, че раждаемостта намаляла. И с детските нищо няма да стане, защото имаш две фирми, които ти се водят.  Трябва да ги закриеш, но ще изпуснем сроковете.

- Е, да се надяваме, че довечера ще изкарам някой лев и в клуба ако има хора? Ще наготвя нещо и ще ви донеса.

- Много ми се ядат пържени картофки. Вчера, като се разхождахме с количката с бебето, гледах туристите как ядат и направо стомаха ми се сви, ама не можех да си позволя да си купя.

- Ще ви изпържа и риба и картофки утре като се прибирам! Хайде да приключваме, че трябва да тръгвам. Целуни бебата... И се усмихни, ще се справим! Няма начин…

Динко затвори телефона умислен. По лицето му предателски се плъзна едва сдържана, тежка и гореща сълза. Последния път, като се прибра, им остави само осем лева. Нямаше други и отиде на работа на автостоп. Закъсня, а не обичаше да го гледат накриво. А как да обясни, че е пътувал 46 км на автостоп. Кой го беше еня за това? А и това не беше извинение, че няма пари за пътни. Отдавна не закусваше, за да не харчи излишно, не излизаше с приятели никъде, нищо не си купуваше въпреки крещящата нужда от някоя дреха или обувки, а в последно време спря и мотора си да кара, че не стигаха парите за хляб, камо ли за бензин. Но никога не взе и един лев от пациент. Не, че не му предлагаха, обаче имаше свои правила. За да лекува се беше клел и го правеше с любов и старание. И заплата получаваше за това. Не можеше да взима пари от болни хора. На тях повече им трябват щом са болни. Вечно с празни джобове, ядеше от храната в болницата, колкото и да беше отвратителна. Отслабна почти 16 кг, но това по скоро го направи да изглежда още по строен. Изглеждаше внушително – висок и добре сложен, с изумителна физическа и психическа устойчивост. А и как иначе, при неговия ритъм на живот и безсъние. Работеше на три места, спеше където и както свари, но винаги се усмихваше и бе готов да помогне с каквото може, толкова безрезервно та чак до наивност понякога. А намираше време и да почете, голяма слабост му бяха книгите и поезията. Четеше жадно и ако силите го напускаха, затваряше очи със съжаление, че хората са длъжни да спят за да се възстановят. Загубено време беше за него сънят. „Половината ни смислен живот изгубен в безсмислието на небитието” – обичаше да казва. Замисли се за безизходицата, която като лешояд кръжеше над главата му. За всички онези задължения, които чакаха само неговите две ръце. За децата, за бъдещето им… „ Ами ако ни вземат къщата? Какво ще да стане с тях, с децата?” Тези два въпроса го изгаряха отвътре. Не можеше да го позволи, трябваше да има някакъв изход. А и годините му не бяха малко, за да вземе някакво по радикално решение, оставаха по малко от пръстите на едната ръка до шейсетте. Докато имаха ресторанта на брега на морето се справяха, но завистници го запалиха и изгоря до основи. Нямаше спестени пари да го възстанови, а и дългове натрупа. Някой би казал, че е безумство да имаш дете на тия години, но за това възраст няма, а и как да им обясниш, че това е дар божи. За вярата, че това е прероденият им починал син. Отиде си само на 13 години. Дъщерите вече са големи, каквото и да станеше с тях, те щяха да отгледат сестра си. И сега се държаха като малки майки. Умираха за малката Поли. В очите им блестеше искряща и пълна с животворна радост обич, щом я вземеха в ръце. Никол и Пламена бяха от първия брак на Мария, но Динко ги отгледа от малки и те го даряваха с удивителна синовна обич. Студентка медицина във Варна, по голямата се справяше по трудно. Ученето обсебваше цялото и време. По малката Пламена, започна работа веднага след училище. На 18 години животът я искаше бясно, но тя даваше всичко от себе си, за да облекчи финансите на семейството. Поне за своите разходи. И да си купи някоя дреха. Мария, стискаше зъби и търпеше. Беше готова на всичко, за да оцелеят. А оцеляването им зависеше изцяло и единствено от него. Не можеше да си позволи да се отпусне, дори и за миг.

* * *

Непривичен шум в двигателя на лодката го изкара брутално от мислите, обладали съзнанието му. Двигателят изкашля няколко пъти и спря. Динко се изправи, доловил в тревожното изражение на бай Васил непозната нотка на необичайно вълнение. Вълните прииждаха на талази и неспокойното море в унисон с мрачните облаци не вещаеше нищо хубаво. Малката лодка се клатушкаше безпомощна и изненадващо крехка на фона на бушуващото море и надигащите се вълни. Огледа се и пусна греблата във водата. Зае се да изправи лодката срещу вълните и да я задържи така. Бай Васил ровеше в двигателя и псуваше цветисто всичко живо с изненадващ набор от ексцентрични глаголи. Вълните се надигаха все по застрашителни и могъщи. Напорът на вятъра се усили и току над главите им, силен тътен отекна като гробна закана. Не виждаха другите лодки. Не им беше сега до тях, но трябваше да потърсят начин да се справят със сполетялото ги нещастие. Никой нямаше да ги вземе на буксир в това проклето време и при такова вълнение. Отново в гърдите му се разля отровата на онова лошо предчувствие от сутринта. Трудно удържаше лодката макар да гребеше с все сили. Усещаше, че те скоро ще го напуснат. За първи път виждаше в очите на стария морски вълк- бай Васил, нотки на паника и дълбок страх.

- Дръж носа на лодката, момче! – викаше с все сили старецът, но вятърът отвя думите му в бушуващото море.

Старата черупка се мяташе като перце върху гребена на вълните, стенеше и скърцаше, оплаквайки съдбата си и подскачаше неравномерно, накренявайки се силно и загребвайки всеки път вода с борда си. Пълнеше се бързо, а помпата и двигателят бяха замлъкнали фатално. Старецът остави всичко друго и започна неистово да гребе с една от кофите, но резултатът бе жалък и неестествен. И... небето се продъни, заваля. Ама как заваля? Изсипа се цялата злост на небесния простор. Някой бе разтворил вратите на всички небесни язовири на един път. И те се сляха с морската шир. Отгоре и отдолу вода. Несъмнено Нептун бе разгневен.

Трябваше да оцелеят. Динко смяташе наум колко е разстоянието до залива и колко ще издържат в това темпо на бурята. И сметките не излизаха! Гребеше безпаметно, впрегнал нечовешки силата си във всеки замах. Сълзите на безсилие и гняв се смесваха с едрите капки на поройния дъжд и се размиваха по тревожното му лице. Лодката, вече наполовина пълна се накрени (наклони) опасно надясно и загреба още вода. Толкова и трябваше. Бай Васил препасваше вече спасителен пояс, когато лодката започна да потъва и едва успя да подаде другия пояс на Динко, но вятърът го изтръгна от изтръпналите от гребането му ръце и го отнесе далеч в морето. Старецът плачеше. Динко можеше да се закълне, че вижда сълзите. Умът му трескаво работеше. Без пояса, а и с него беше осъден. Огледа се и видя под седалките широката дървена скара (на пода) на лодката. С един удар изби седалката, издърпа скарата, грабна стареца в порива си и скочи във врящата и бушуваща вода без колебание. Беше студена, но се търпеше, слава Богу. Вкопчил се в скарата Динко придърпа стареца към себе си и със усилие го задържа. Трябваше да се освободи от дрехите си, но щеше да е трудно така – хем да придържа бай Васил, който изглеждаше зашеметен, хем да закрепи скарата. От лодката вече нямаше и следа. В този миг го осени блестяща идея. Старецът имаше навика да връзва дочените си панталони с един избелял и дебел шнур прегънат на две и обичаше да казва: „Знаеш ли каква риба ще хвана? Може и да е голяма, а да няма с какво да я вържа за лодката! Все ще влезе в полза някога, знае ли човек?”

Мокрите му дрехи, започнаха да го теглят надолу. Веднага трябваше да се освободи от тях. Бръкна и хвана възела на шнура, вързан за панталона на бай Васил. Развърза го с един жест и го издърпа. И слава богу, това можеше да спаси живота на клетия старец. Динко благодари на ум, че опитът и мъдростта са полезни в такива моменти, както и за предвидливостта на стареца.

Шнурът беше достатъчно дълъг. Захапа единия му край, а другия превърза през раменете и под мишниците на стареца. Прехвърли шнура през скарата и хвана края и отдолу, като го прекара през вече завързаните места. Така щеше да освободи временно ръцете си за да се съблече, а трябваше да освободи от панталоните и старецът. Разкопча си дънките и ги изу с мъка и доста акробатика, но успя и въздъхна облекчен. Фланелата съблече по лесно и изведнъж му олекна. Гмурна се като се държеше с една ръка за безчувственото тяло на стария мъж. Панталонът на бай Васил се бе смъкнал до коленете и затрудни малко Динко, преди да успее да го освободи. Но с връхната дреха бе друга работа. Трябваше отново да го развърже. Спасителният пояс също пречеше.

Хвана се, че непрекъснато си повтаря, че другите ще ги забележат и ще ги приберат. Направи опит да се огледа, но вълните не позволяваха видимост дори на няколко метра. Добър плувец беше Динко, обаче гребането срещу вълните изчерпи доста от неговите сили. А нямаше представа къде са. Някъде в дясно трябваше да се намира Маслен нос, но къде точно и на какво разстояние – нямаше представа. Знаеше само, че не е по силите на нито едно човешко същество да преодолее такова разстояние в тези условия. Бяха обречени.

Погледна към стареца. Още изглеждаше да е в безсъзнание и с посинели устни. Опита да му направи изкуствено дишане. Без успех или поне опитът бе жалък. За щастие старият рибар се раздвижи сам и в угасналите до преди малко зеници бавно се върна светлината. Огледа се невярващ и изумен. После срещна загрижения поглед на Динко и в дълбоките старчески очи блесна топла бащинска искра на обич и благодарност. Крива усмивка осени лицето му. В очите на доктора не видя страх, а примирение и това го уплаши.

Обичаше с цялото си сърце този тъжен и унесен в мислите си или в книгите мъж. Ако имаше син би искал да прилича на него. А то само дъщери и всичките в ръцете го гледаха, зетьовете също. Интересуваха ги само коли, вещи и пълни ракли с риба. И все съвети му даваха как да я лови, а в морето не бяха стъпвали. Виж Динко беше друга работа. На три места работеше, никога не закъсняваше и не се оплакваше. Умен човек – доктор, а в него нямаше преструвки и претенции. Ядеше каквото има и когато има. И все за децата мислеше. Една лимонада не си купуваше за себе си. Не пиеше, не пушеше. Човек можеше да му повери живота си... и ето на, като сега…

Старецът се отърси от мислите си, посъбра  сили и се намести на скарата, за да направи място на ортака си. Опита се да каже нещо, но нагълта солена вода и млъкна плюейки с отвращение. Само да знаеха къде са и накъде да плуват? Небето в този миг не им помагаше, дори звездите се бяха изпокрили зад облаците от страх да не се удавят. Съзнанието на стареца бързо се връщаше и с всеки изминат миг, той осъзнаваше колко е трагична ситуацията им. А спасителният пояс – само един. Трябваше да се задържат над водата докато морето утихне и ги намерят, но понякога морските бури са непредвидими и могат да продължат с дни. Нямаха толкова време. Само един от тях имаше шанс да оцелее с помощтта на пояса… ако въобще можеше да се говори за шанс. До този момент съдбата им бе отнела всичките. „Трябва да оцелее по-младия! – мъдро обобщи стареца и продължи да мисли трескаво. – Но Динко няма да приеме тази жертва за която се готвя. Сигурен съм, че той ще се бори за живота ми докрай, нали е доктор. Пък и принципен да му се невиди!... Само с хитрост можеше да успея, но каква?”

* * *

Мария стоеше до прозореца и гледаше бурята, а в сърцето и нарастваше необяснима тревога. Бебето се размърда и тя се обърна. При вида на спящата Поли лицето и светна и засия с лъчиста майчинска обич. Живееха почти на брега на морето и от прозореца ясно се виждаха боботещите огромни вълни, които с ярост се разбиваха в брега. Сърцето и днес бе свито и лека – полека  по тялото и пропълзяваха непознати тръпки на страх и пориви на паника. Динко щеше да си дойде днес, а тя нямаше с какво да го посрещне. Набра малко коприва предния ден, докато се разхождаше с количката и направи копривена каша, но децата я изядоха за вечеря. Хладилника беше абсолютно празен, като надеждите и, че нещата ще се оправят. Кърмата и намаляваше, заради оскъдната храна. А бебето си искаше своето. „Дано мъжът ми да има късмет с улова днес, но като гледам това ужасно време се надявам да не са в открито море!” – с тревога помисли тя.

Отново отиде до прозореца и залепи нос на стъклото. Плачеше тихо, без да хлипа, с онзи отчаян плач на осъдените хора, които приемат съдбата си примирено. Мъжът и беше всичко, което имаше значение на този свят, освен децата. Любовта и към него бликаше в самотното и сърце с неудържима сила. Копнееше за силните му ръце, за топлината на неговото тяло, за гласа и нотките нежност, за малките бръчици около очите, когато се усмихваше. Неговата всеотдайност към семейството и любовта му към децата нямаха аналог. Беше готов на всичко заради тях, дори да се лиши от всякакви удобства. Да работи денонощно, само и само те да са добре. Макар Поли да не бе планувана, Мария се чувстваше безумно щастлива, че роди дете на Динко, а той искаше да вярва, че това е прероденият му починал син. Очакваха ги трудни времена, много трудни, но приеха предизвикателството. Ех, само Бог да бе по милостив и да им изпращаше по малко изпитания. Това лято имаха толкова надежди, а то? Динко се прибираше все по рядко, колата стоеше повредена на улицата, защото нямаха пари за ремонта. Разходите по бебето растяха, имаха нужда от доста неща, а надежда нямаше. Помощ отникъде! Напротив само неприятности. От енергото два пъти им спираха тока, без да ги е еня за бебето. Интересите на електрическата компания нямаха пулс и чувства. И хората, които ги ръководеха, бяха безсърдечни. И къщата имаше нужда от потягане, бойлерът течеше. Да не говорим за вратите на банята и бравите. Мария утихна до прозореца. Душата и, опустошена и свита, се молеше страстно на онези невидими сили там във висините на необозримото, да имат милост към детето и съпруга и.

* * *

Нямаха представа колко време е минало. Стори им се цяла вечност, но едва ли са минали повече от два - три часа. Пръв Динко чу познатия шум на вълни, които се разбиват в скали. Прибоят громолеше мощно и грохотът му ехтеше невъобразимо. Надеждата се върна и утрои силите на доктора заедно със страха от силата на прибоя. Гребяха колкото могат с бай Васил, но силите на стареца го напускаха бързо. В този миг силен удар разби скарата на парчета и изпрати в дълбините старият рибар. Динко се гмурна светкавично и съвсем интуитивно търсеше с ръце да докопа стареца в тъмната и непрогледна паст на развилнялото се море. Хвана нещо и стисна с цялата си сила да го задържи. Изтласка се нагоре мощно, увличайки след себе си тялото на дядото. Тежеше като олово. Но беше жив поне. Изскочиха над водата и едва поеха въздух. Старецът искаше да каже нещо, но се давеше  със солена вода и мустаците му смешно увиснали, незнайно защо, напомниха на Динко за стар морж. Жилав старец, но се предаде. Загуби съзнание и се отпусна. От лявото рамо на бай Васил течеше кръв. Беше сигурен, че е кръв. Познаваше цвета и дори на тъмно. Веднага видя скалата стърчаща в морето заплашително и впрегна всичките си сили да се отдалечат от нея. Буквално влачеше стареца прихванал го през мишците. Не знаеше откъде му дойдоха тези сили, но нямаха избор. Щяха да се разбият в скалата. Плуваше като риба и въпреки всичко вълните ги увличаха към зловещото парче камък сред морето. В друг случай би приел, че е красиво – скала сред морето… но не и сега.

Предпочете да поеме удара странично, за да предпази възрастния мъж, който в момента губеше кръв и изглеждаше безпомощен. Съприкосновението го изтласка на няколко метра, но болката от удара за миг замъгли съзнанието му. Дясната страна го сви и усети по скоро интуитивно, че има отворена рана. Нямаше време за това. Брегът беше наблизо. Длъжен беше да успее. След няколко минути усети твърдата земя под краката си и щастието го завладя вливайки нови сили в изтощеното и наранено тяло.

Измъкна тялото на стареца на пясъка и се сгромоляса до него. Огледа се, раната на хълбока му изглеждаше сериозна, но за щастие вече не кървеше. Старецът, все още в безсъзнание, изглеждаше като кукла в спасителната си жилетка разкъсана на парчета от първия удар в скалата. Смешна малка кукла, парцалива, но безкрайно скъпа. Имаше късмет старецът и дни да живее, именно жилетката го бе спасила от скалата. Отпусна се на пясъка и усети как нещо докосва ръката му. Надигна се и видя полупълна бутилка с кока кола, забравена от някой турист да се търкаля до него. Засмя се, благодари на бога и надигна жадно шишето. Вкусът и му се видя божествен. Пък и отдавна не беше пил. Е, не че не му се искаше, но като гледаше туристите по капанчетата как пият студената кола си казваше: „Вредна е пък и скъпа.” Дори в клуба като беше на работа не си позволяваше да отвори някоя за да пие. А сега получи подарък от съдбата, само че вече не бе осъден на смърт и не бе последното му желание. Жаждата за живот се бе върнала в душата му и искаше да се радва на всяка минутка живот и глътка въздух. И в този момент видя на около стотина метра дъното на обърната лодка и глава, която ту се показваше, ту изчезваше сред вълните. Изправи се и без да се замисли скочи отново в бушуващата стихия. За няколко минути стигна до давещия се рибар. Позна го... Марин! Младо момче, скоро се беше оженил, кани го на сватбата си, но докторът не можа да отиде –  пак поради пустите финанси причини. Изглеждаше зле. Придърпа го към себе си, но той отчаяно се вкопчи в торса на Динко и започна да го души в изблик на паника и отчаяние. Динко познаваше различни спасителни техники, затова само се отпусна, изплъзна се от смъртоносната прегръдка потъвайки рязко надолу във водата. И усети веднага съприкосновението с нещо, което го прие гостоприемно и се уви около неговото тяло. В долната част на лодката се влачеше разгъната рибарска мрежа в чийто плен попадна за нещастие докторът. Мощно се изтласка към повърхността.

* * *

Марин се прибра при бременната си жена посърнал и сломен. Все едно някой беше натоварил на плещите му, цялата мъка на планетата. Седна мълчаливо на масата в хола и необичайно за него си наля, пълна до горе водна чаша с водка. Изпи я и наля втора. После, после се разплака като малко дете. Ревеше младият мъж и удряше с все сила с тежките си пестници върху вратата на хола, удряше и ревеше докато юмрюците му не се разкървавиха и не я потроши. Никой от близките му не се намеси.  За иначе кроткия младеж, това беше много непривично. Трябваше да се  е случило нещо много страшно!

Надвечер Мария не беше вече на себе си. При всяко хлопване или подозрителен шум скачаше и отваряше вратата. Около седем на вратата се почука. Мария буквално излетя с широка усмивка. Отвори и още като видя разплаканото лице на бай Васил, бинтованото рамо и униформения полицай до него с наведена глава, краката и се подкосиха. Бебето се разплака неочаквано в стаята. А през отворената врата надничаше нещастието! През нея нахлуха неканени, тъгата и скръбта. В сиромашкото лято на един загубен живот!

• Добавяне на нов Търсене
• Коментари

Коментирай

Информация за вас:

Име:

E-mail:

Коментар:

Заглавие:

Съобщение:

Код за сигурност

Поле за въвеждане на анти-спам код от снимката

Powered by !JoomlaComment 4.0 beta1

!joomlacomment 4.0 Copyright (C) 2009 Compojoom.com . All rights reserved."